Българи, Демони и други

Беше тъмна нощ. Четвъртък. 
    Митко бавно се приближаваше през мрачните силуети на сенките на високите дървета, осветени от лунната светлина. Напомняха му много на детството му. Един, не толкова прекрасен, спомен, всяващ страх у него и вселяващ непръкъснатото чувство за незавършеност у него. Митко не харесваше тази сцена и затова беше решил да побърза да стигне до Наско - приятелят му, живеещ сравнително близко, но и не достатъчно, че да може човек да стигне изцяло пеша до там. На път му се беше сторило че е видял Багата, а той не искаше да си има работа с него. Не и с Багата...
    След някъде 30 минути път, Митко вече се намираше сравнително близко до апартамента на стария си приятел и подтикнат от тази мисъл, той реши да му позвъни. Бавно бъркайки в джоба си, той рязко извади стария си телефон, не толкова стар, но изтраял поне 5 години, набързо въведе паролата си, не забележително трудна, поради опитите му да олесни запомнянето й, и набра Наско.
- Ало кой е!? - Така добре познатият глас на Наско прозвуча гръмко от слушалката, с неприятно за ушите качество. Наско имаше сравнително писклив глас, често сравняван с различни дребни животни - Катерици, Хамстери и всякакви други, но и също глас, незабравим от всеки който го чуеше. Глас който му беше докарал не малко проблеми в Училище като по малък, но и глас, способен да разсея вниманието ти от абсолютно всяко занимание. - Тоя Номер май го знам.. Аве ей Митак ти ли си ве?
- Ми аз съм, че кой друг! - Провикна се Митко от другия край. - Насе, скоро ще съм долу до входа! Я кажи, преди да съм забравил, какво трябваше да взема от СБСа ве?
- Аааа ми не знам, ама може малко пържолка, нещо, месце, така, че ще земем да огладнеем. - Наско звучеше подозрително. На Митко му беше достатъчно да чуе гласа му само веднъж, за да определи дали казва истината. А в случая, Наско мислеше за себе си. Той искаше пържолите за себе си, но се опитваше да прикрие този факт, чрез представянето на идеята за общото благо, разбира се, неуспешно.
- Еми хубаво, Насе, ще взема малко месце. А с Йордан говори ли? Нали каза, че и той ще идва...
- Аааа Йордан ли веее.... Ето какво забравях.. А, какво е това? - Изведнъж от страната на Наско започна да се чува странен шум, наподобяващ писукане. - Оооо, Изглежда, че батерията ми пада! Лошо... еми аз ще включа телефона, ти вземи свънни на Йордан...
- Офффф и ти си един...
И с тези думи Митко затвори телефона и продължи да върви към въпросния апартамент, но набирайки в същото време и другия с приятел... 
    Йордан не беше прост човек. Митко се беше срещнал с него за първи път преди 10 години. И двамата изпитваха странно влечение към лютеницата, което и беше причината да се запознаят първоначално. Още тогава Йордан беше изключително успешен, но поглеждайки спрямо сега... Нямаше място за сравнение. Той се отличаваше силно с множеството си награди в областите на борбата в тежка категория и математиката. Имаше по над десет медала и отличия във всяка и от двете свери! Наистина човек, на когото Митко се възхищаваше силно...
    Телефонът звънеше. Митко продължаваше да се приближава до входа на Наско, а през това време и очакваше да се свърже с другия си приятел.
- Ало! Митко братле ти ли си? - Дебелият, плътен и стъписващ глас на Йордан, прозвуча от другия край. Той веднага беше познал номера.
- Аз съм Йордане! Почти стигнах до Наско... Нали и ти щеше да идваш?
- Ме кък! Даже съм на път! Скоро ще съм там, ей, да приготвите ядене и пиене, чуваш ли ма, ей?!?!
- Да бе ясно, ясно...
     Тишина. Просто така Йордан затвори. Ни следа, ни довиждане, ни нищо. Той наистина беше директен човек...
След приблизително 12 минути, Митко вече се намираше пред входа на Наско, който беше дошъл лично да го придружи до апартамента си, и сега и двамата крачеха нагоре по мрачното стълбище, на път към малкия вход.
Но това което и двамата не осъзнава, беше, че забравят нещо. Но докато се усетят, те вече бяха стигнали.
- Малко е осран входа ама вътре по - хубаво. - Оправдаваше Наско осрания си мръсен вход, но трябваше да му се признае - Наистина вътре беше по хубаво.
- Ми айде да влизаме, че вече много яко огладнях.
    Двамата се настаниха удобно на дивана, пуснаха телевизора и започнаха да си припомнята старите времена. Тази сцена продължи поне час, а след като и двамата се порадваха на миналото си, Наско отиде в кухнята да нареже суджука, последван от Митко, решен да му помогне. Но изведнъж, режейки суджука Наско възкликна:
- Абе ко стана с Йордан ве?!?
    Стъписан, Митко бързо грабна телефона, набра номера и зачака нервно. След някъде минута Йордан Вдигна.
- Аве, митко, ти ли си пак ве?
- Аве Йордане де си ве човек, вече час закъсняваш, дееба! - Възкликна успокоен Митко.
- Мале ся като гледам, май съм в мазето, ве, маняк.
- КО ПРАИШ В МАЗЕТО ВЕ БУНАК?!?!? 
- Чакай, Митко! - Това беше Наско - Нещо не е наред, по - добре да отидим да проверим...
- Ясно... Не мърдай, идваме!
И така, още с ножове в ръце, двамата се устремиха към мазето, не подозиращи, обаче, какво ги очаква там...