Аз, ти, тя и той
Аз, ти, тя и той
Главният герой Кадзуки е връхлетен от спомени за детството си. Опитвайки се да разбере какво е довело до мястото му в живота, той трябва да се вгледа в тези негови спомени.
5
0
Глава 1
Лежах върху снега, взирайки се в небето. Снежинките падаха върху лицето ми и веднага се топяха и превръщаха във вода. Небето беше бяло. Не синьо, не черно. Бяло. Бяло, както трябваше да бъде в този тих зимен ден.
Докато се взирах в празнината на зимното небе, попаднах в една по- специална празнина. Нещото което наричаме човешко съзнание. Нещото което ни кара да виждаме и усещаме. Да обичаме и да мразим.
Лицата им бавно изплуваха от мътните, черни води на моето съзнание. Наоми, Мей, Кимико. Момичета без съзнание. Паразити, които просто търсят топлотата на друг жив организъм. Палтото ми беше цялото мокро. От сиво стана почти черно, от попилата в него вода. Не можех да стана. Само стоях там и си мислех за тези трите. Защо ли в Хокайдо винаги е толкова тихо? Или на мен така ми се струваше?
Бях на дванайсет, пети клас. Беше може би 1985 година, не съм сигурен. Да кажем, че беше зимата на 1985 година, когато аз бях на дванайсет, в пети клас. Бяхме двайсет деца в клас, точно десет момчета и десет момичета. Струва ми се като такава приятна случайност и до ден днешен. Животът беше лесен, понеже не разбирахме колко сложен е заобикалящият ни свят. Ходехме на училище, а след училище си играехме на прегърнатите нежно от снега площадки или просто бягахме наоколо и се смеехме. Живеехме в малки, типични за района къщи. Винаги гледахме пушека, излизащ от комините на сгушените къщи. Имахме едно място, което посещавахме специално за това и само за това. Прибирахме се късно вечер, винаги гладни и измръзнали, със зачервени от студа бузи. Събувахме мокрите обувки на входа на домовете си, за да изсъхнат, само за да ги намокрим отново утре. Както казах, животът беше лесен и прост. Не разбирахме от нищо, но и не искахме да разберем.
Един ден обаче, светът сякаш пое в различна посока от първоначаланата му отредена такава. Бях забравил ръкавиците си в класната стая и ми се наложи да се върна, за да ги взема. Приятелите ми ме чакаха отвън, затова тичах през коридорите. Още си ги спомням. Не бяха осветени от лампи. Единствената светлина идваше от светлината на залязващото навън слънце. Прозорците бяха отворени, за да се проветрява. Духаше студен вятър, а стъпките ми бяха единственото нещо, което намекваше за нещо живо и дишащо в тези коридори.
Стигнах до класната стая и бавно отворих плъзгащата се врата. Когато влязох вътре видях момиче. Беше на моята възраст. Не бях я виждал никога преди, но носеше същата униформа като моята. Имаше коса, подстригана до раменете и тъмни очи, които срамежливо се криеха зад очилата й с черна метална рамка. Когато я зърнах, дъхът ми спря за момент. Светът ми спря да се движи и изведнъж посивя и изгуби всякакъв смисъл. Птиците навън се спряха на едно място в небето, сякаш по команда дадена им от по- висша сила. Вятърът спря да шумоли, а дърветата не поклащаха плавно клоните си.
Момичето беше застанало пред един от отворените прозорци и просто се взираше в едното нищо и слушаше тишината. Бавно насочи вниманието си към мен, усмихна се и подаде напред двете си ръце, които държаха моите ръкавици. Червените ми ръкавици, които ми бяха оплетени от майка ми.
- Тези май са твои. Заповядай!- тя пристъпи напред и ми подаде ръкавиците.
- Благодаря ти!- взех ръкавиците и я погледнах в очите с усмивка на лице.
- Защо са червени? Да не ти е любимият цвят?
- Не. Червеното лесно се забелязва в снега. Така никога не ги губя.
- Но ги забравяш…
Тук беше права. Често ги забравях някъде.
- Името ми е Наоми. Ти как се казваш?
- Казвам се Кадзуки. Приятно ми е, Наоми.
Не каза нищо в отговор. Само се усмихна и фиксира очилата си с показалец. Настъпи тишина. Никой не казваше нищо, само се гледахме неловко и се усмихвахме. Едва след пет минути си спомних, че приятелите ми ме чакат отвън.
- Налага ми се да тръгвам, но се радвам, че се запознахме.
Пак не каза нищо. Само поклати глава, за да ми покаже, че е разбрала какво й казвам и се обърна пак към прозореца. Сложих си червените ръкавици, излязох от стаята и закрачих по същите празни коридори. Когато се върнах обратно навън приятелите ми не бяха вече там. Явно им е омръзнало да ме чакат и са тръгнали без мен. Вгледах се в ръцете си, които бяха обгърнати от червената вълна на ръкавиците ми. Светът ми вече не беше сив, а дори още по- контрастен. Червените ръкавички бяха като ярък лъч светлина, пробиващ гъстите, мрачни облаци над едно спокойно море. Просто изпъкваха , но все пак и това им беше предназначението. Само че, сега аз ги нося. Ако някой тръгне да ги търси ще намери и мен с тях. Аз не можех да се изгубя в белия фон на зимата. Ако някой художник реши да запечата този момент в картина, то най- вероятно аз щях да съм центърът на картината, който й придава цвят и чувство за пространство. Прибрах се, понеже наистина не исках да търся приятелите си. Легнах на леглото в стаята си и се загледах в тавана. Таванът бавно се разтопи и придоби образа на бяло небе.
Отново бях в настоящето. Все още лежах на снега и все така гледах небето. Защо ли се сетих така за Наоми? Защо лежа на снега и гледам небето? Много въпроси с много възможни, но не и оправдани от логиката отговори.
Какво, ако не бях забравил ръкавиците си в този ден? Щях ли пак някъде да се срещна с това така чудато момиче или съдбите ни никога нямаше да се пресекат? Снежинките не спираха да падат.
